Както казваше един от най-известните български композитори (баща на мой приятел): „Научих музикалната хармония в тоалетната!” Колко интересно?!? Хармония и ходене по голяма нужда!!! Това е темата, която се е загнездила в съзнанието ми години наред. И сега, като си помисля, не само хармонията, но и историята на изкуството и какво ли не научих в  презокеанските тоалетни докато изпълнявах академичните си задължения, та накрая и професор станах. А се чудя защо така неистово надебелях през последните 15 години. Ами то, престоят в кенефа се определя от адекватното наличие на излишен товар, от който е належащо да се освободиш. И тъй като тоалетната се превърна в едно свещено място за мен, мястото в което мога да се уединя, да се съсредоточа, да уча, да чета и понякога да медитирам, аз изключително усърдно се стараех да осигуря постоянното си присъствие в светилището, или по-точно казано Чистилището чрез поглъщането на огромни количества храна.  Може би сега е моментът да отбележа, че седенето на празен ход е изключително противопоказно и опасно, имайки предвид какво си навлякох до главата преди няколко години. Страдание, болки и стигане почти до умопомрачение и хирургическа маса, абе с две думи – извънземни  хемороиди. Но и това имаше положителен ефект върху укрепването на психическата ми устойчивост, заздравяването на характера и търпимостта ми пред болката. Но за това ще научите повече от поместения в този сборник разказ/изповед, наречен „Легенда за изядените прасета, изпитото вино и един пробит ГЪЗ“.

Та си се чудя и не мога да разбера откъде се появи този мой интерес към кафявата тема? Дали защото като малък баща ми ме водеше за ръка на претрупания квартален пазар и от време на време пърдеше звучно и миризливо, придружено с вербалното „ Оппаааааа!!!” Хората се обръщаха и ни гледаха възмутено, а на него не му дремеше… Аз пък умирах от срам и ужас!!! Но с времето свикнах… Дали защото пак като малък, докато играехме на индианци и коубойци, скочих величествено от едно дърво и потънах смело да кръста в умело прикрита яма с лайна? Наложи ми се да се прибера до вкъщи пеша, вървейки и… капейки вонливо. Понеже бях, така да се каже, с тежки кафяви доспехи, не можех да се движа бързо, ситнех с дребни крачки и не разбирах как може така идиотски да се НАСЕРА без дори и лекичко да съм пръцнал. Едната част от децата (каубойци-противници) обикаляха около мен, сочеха ме с пръст и ми се смееха, докато другите (индианци-приятели) с добри намерения, бяха вече предупредили баба ми за голямата злополука, която ме бе сполетяла. Когато я зърнах, тя беше заела самоотвержена пожарникарска поза с един 20 метров маркуч. Бях измит като в автомивка пред очите на цялата махала… Срам ме беше, ама свикнах. Не само че свикнах, но с течение на времето започнах да гледам на цялата тази работа с лайната някак си по-патетично и по-научно. За съжаление, по този въпрос, с леки изключения, винаги е съществувало информационно затъмнение. Ескалиращото ми любопитство не можеше да бъде задоволено и… нямаше начин, информацията трябваше да бъде създавана, разпространявана, коментирана и анализирана от самите нас. Казвам „самите нас”, защото по трънливия кафяв път разбрах, че не съм единствен. Намерих верни другари и борбата вече не беше толкова страшна. Най-приятни бяха непринудените разговори и обсъждания в заведения, а още по-приятно беше да виждаш как все повече заинтересовани и любопитни хора придърпваха столчета и се присъединяваха към дискусиите. Няма да забравя летните вечери в един известен клуб, където като видни джазмени осигурявахме духовна храна за вглъбените в музиката ни и чашката си интелектуалци и сноби. Те дори и не можеха да си представят какви разговори водехме на почивките между музикалните серии и каква кафява тирада се развихряше след финала на концерта. Но изключително забавно беше когато някои от тях, с голямо разочарование, съвсем случайно, подочуваха, че не си говорим за възвишени неща, а за това как някой от нас, пътувайки през Щатите, намерил в кенефа на една бензиностанция в Аризона толкова голямо заседнало лайно, че се оплакал на бензинджийката, че си имат ПИТОН в тоалетната чиния; друг пък, как бил ял като слон, а пък по неведоми причини срал като врабче, така че след 5 дневни запекни мъчения, изкарал геоложкото развитие на неговото лайно под формата на различни пластове адекватни на ПАЛЕОЗОЯ, МЕЗОЗОЯ и НЕОЗОЯ – всеки един от тях се характеризирал със специфична миризливост, твърдост и свойство на убивателност, в зависимост от наличието и последователността на изядената флора и фауна през определените дни (важно е да се добави, че нашия приятел усетил и открил дори и животински вкаменелости, които били следствие на погълнатите пилешки кости в момент на пиянски глад); някои по-стари членове на сбора осъждаха и роптаеха по повод по-младите и тяхното изкривено отношение към ритуала на акането. Абе, с няколко думи – не се серяло сега като едно време.

Може би ще попитате как реагираха жените на тези събития? Винаги са ми били интересни сбръчкалите се от възмущение госпожички, изцеждайки между зъби съскащото „ПРОССССТААЦИ”. Убеден съм, че дори и най- свенливите и изискани дами крият във фекалното си портфолио по една такава миризлива пикантерийка. За това красноречиво говорят разказите:

„ Срала и заспала”,  и „Концерт за нежен гъз и училищен кенеф”.

А сега да споделя и няколко думи за сборника от разкази, който се намира в ръцете ви. Интересно е да отбележа, че описаните случки са истински и пресъздават реални герои. Някои от имената са умишлено измислени, с цел скриване на самоличността на хората, които не искат да се знае какво се е случило с тях. Естествено, за по-голям разкош, съм поукрасил туй – онуй, но преживяното от мен и моите другари е напълно автентично. Тези историйки са се случили на няколко континента и дори във въздуха – „12 000 метра над земята”.  Много ме в яд, че моят приятел Миташки, който е герой в някои от разказите, не успя да добави и своя пътепис – историята за това как получил хранително отравяне в Мароко и осрал Сахара. От гъза му шуртяла кафява вода, докато се държал за отворената врата на препълнения рейс. Всичко това се случвало пред очите на слисаните пасажери, като от време на време, за да направи ситуацията му още по-невъзможна, шофьорът форсирал двигателя, демек „Тръгвам – сери по-бързо или оставаш сам в пустинята!”. Пфууу, жалко, но се надявам, че в следващата книга ще включа и този бисер.

Може би много от по-опитните читатели са чували една история, която преди време се носеше като „градска легенда”. Ставаше въпрос за едно войниче, дето било от село и имало навик да сере само сред природата. Нямало значение дали е зиме или лете, пек или студ. Той изувал гащите и обилно торял Майката Земя. Един път в казармата обаче, неговите набори  го издебнали и причакали в храсталака, където обикновено се облекчавал.  В момента, когато забелил гъз и клекнал, те ловко подложили лопата под дупето му. Войничето акало, акало и след това хубаво се избърсало с вестник „Работническо дело”. Точно в този момент , без то да забележи, другарите му издърпали лопатата с лайното. Изправил се стражът на нашето мило отечество, загащил се и като всеки средностатистически серач се обърнал да види произведението си. Уви, лайното било изчезнало. Смелият войник припаднал от почуда и уплах и до ден днешен заеква. Споделих тази случка, за да ви предупредя, че в разказа „Лайното фантом, или защо трябва да се спазват традициите”, който ще имате удоволствието да прочетете, не става въпрос за това лайно, а за друго, още по-коварно и по-проклето.

Преди години, върху една сграда на булевард „Васил Левски” (близо до Попа) някой беше написал с черен спрей „Хитлер е жив в лайната ни!” Не съм проверявал скоро, но надписът май още си е там. В това дълбокомислено философско послание и в неговото местоположение се крие вдъхновението и мистерията около разказа „Тайният код на Адолф Хитлер”. За него няма да говоря повече, а ще ви оставя да трепнете в очакване и напрежение.

В разказа „Мистерията на пясъчните дири” заедно с мен ще тръгнете по следите на една загадъчна пясъчна диря, започваща от люлката на американската аристокрация – Бостън и свършваща в един мрачен, но за сметка на това добре разкопан балкански провинциален град.

Мили приятели, с ръка на сърцето искам да ви кажа, че когато започнах да пиша тази книга, седнах и няколко дни си мислех за случките от моя живот, които бих искал да опиша. Оказа се, че по-голямата част от тях не само имат лайнян характер, но и пращят от напрежение и драматизъм . И като се сетих за напрежението, ме напъна здраво. Рекох си да „бия един сервиз-мрежа” или по-просто казано – „да се изтропам”. Кендзам си аз и си мисля за моето произведение. Мисля си за моето произведение и кендзам. В един момент двете неща се преплетоха в едно и озарението дойде. Щях да се изправя с две ръце над главата и да се изцепя „Еврика”, но „кафявото въже” още висеше от гъза ми. Знам, че ви е интересно какво бях открил и ще се осмеля да го споделя с вас. Един толкова натурален процес като срането беше отворил очите ми и отключил огромния ми творчески потенциал. Синхроничността, описана от великия Карл Юнг, бе съдбовно съединила срането и житейските ми историйки. В думите „напрежение” и „изпражнение” не само има рима, но те са част от един и същ процес. Тогава си казах: „Ще създам нов вид литературна форма и тя ще се нарича ЛАЙНЯН ТРИЛЪР! Аз ще съм нейния откривател!” Да, признавам,  че има хора, които по един или друг начин безразборно са писали за лайната, но аз реших, че разказите ми ще се движат композиционно както акта на срането – с всичките му там атрибути. Ама какво да се движат, те без да ги насилвам и напасвам си бяха такива – многопластови, пространствени, пълни с напрежение, напъване, загадъчност, ефирни аромати, лъжливи финали и безброй кулминации. Ако се замислим, процесът и подготовката по разказа и неговата фабула  е дибидюс като ситуацията, когато лека полека започва да ти се присира и гъзът ти да усеща, че информационната шлака се задава и аха – аха да му цъфне и позвъни на вратата. Има моменти, когато идеята те осенява внезапно и музата те завладява – същото е като внезапно да ти се присере или да речеш да пръднеш, пък да се насереш. В запека има много хляб, от него може да стане един първокласен трилър с потресаващ финал. Не трябва да се пренебрегват и диариите, които могат да те направят Пикасо на разказа, излагащ на показ неизвестния досега „кафяв период”. Какво да ви кажа, благодатна почва, ама от тия най-плодородните и естествено наторени. С две думи: ЛАЙНЯН ТРИЛЪР!!!

Вече се намираме пред портите на първия разказ – „Легенда за изядените прасета, изпитото вино и един пробит ГЪЗ”, ето защо ще спра да ви занимавам с техниките и похватите на новата литературна форма. Тези, които искат да се обучават в писането на лайнян трилър, могат да се запишат в специализирания и единствен по рода си курс „Сери и пиши, но не кафяви запетайки по стените на тоалетните”, който стартира тази пролет. На всички други, които просто имат желание да се насладят на кафявото ми изкуство, им пожелавам да издебнат момента, когато им се присере тлъсто и тежко, да вземат книгата ми, да седнат на кенефа, да пуснат водата в мивката да им чурулика, да отворят на случаен разказ, и да „пуснат факса”. Четириизмерен кеф –  визуален, слухов, обонятелен и анален.

Приятно сране, мили мои!

Вечно ваш,

Шити Браун