На 25.10.2016. смятаният за един от най-надеждните и уважавани ежедневници в Америка „Ню Йорк Таймс“, проведе разговор/интервю с краля на лайняния трилър Шити Браун, Дж. По-долу ви предлагаме нередактирания материал, така както го е запечатал журналистът на безкрайно интересната среща с автора:
(Репортерът и г-н Шити Браун седят на столове един срещу друг, а между тях има тежка дървена маса)
„Ню Йорк Таймс”: Г-н Браун, ще започнем с един нестандартен въпрос. Защо пишете?
Шити Браун: Как защо…за кинти, разбира се. (усмихва се)
„Ню Йорк Таймс”: Искате да кажете, че единствената Ви мотивация да творите, е печеленето на пари?
Шити Браун: Точно така, правилно ме разбрахте.
„Ню Йорк Таймс”: Но, кой днес печели от писането на книги?
Шити Браун: Е, как кой, бе? Я виж брат‘чеда Дан каква пачка направи!
„Ню Йорк Таймс”: Прощавайте, кой Дан?
Шити Браун: Дан Браун, естествено…авторът на „Шлиферът на Леонардо“, пардон май беше „шифърът“.
„Ню Йорк Таймс”: (репортерът стои потресен, с отворена уста)

Шити Браун: Ама, какво се чудите? След като той може, що и аз да не мога…нали сме рода.
„Ню Йорк Таймс”: Добре, дайте по-сериозно сега. В последно време нашумяхте с бестселъра си „Срала и Заспала“, на какво смятате се дължи този успех?
Шити Браун: ‘Ба ли го…сигурно на пазара има такава ниша. Хората обичат лайняните теми и се вълнуват от тях, но никой не пише интересно и увлекателно в тази посока. И сега кат‘ се замисля, всичко е преходно, но срането, като рециклиращ процес, е
вечно. А и оттам темата е вечна и интересна. Срането е като водата и въздуха. За да сме живи е нужно да поемем въздух и да го издишаме. Приемете сране-
то като издишане – изкарване на въглероден двуокис през гъза.
„Ню Йорк Таймс”: Виждам, че се опитвате да вкарате някаква философия зад всичко това?
Шити Браун: Е, че как иначе?! Ако си мислите, че съм седнал просто да си пиша случки кой къде е отишъл и се е осрал, много се лъжете. Зад паравана на тази гигантска простотия седи една огромна метафора и множество тънки провокации. Ако някой не го разбира и си плува само по повърхността на лайняния гьол, то си е за негова/нейна сметка. Нека да се опиянява само от простащините, които съм написал. Аз нямам проблеми с това. (усмихва се)
„Ню Йорк Таймс”: Хайде сега, почнахте да си противоречите. Преди малко казахте, че за Вас най-важна е печалбата, а сега твърдите, че искате дълбоко да провокирате мисленето на читателите си. Кое е вярно?

Шити Браун: Твърда ми е оная работа! Абе, странна порода сте вие журналистите. Какво пречи двете неща да вървят ръка за ръка и да не се самоизключват?
Вижте, ще бъде трудно да обясните философията на Платон на някой корав селянин със сложните думи на древногръцкия мислител. Обаче, ако успеете да му я
обясните посредством лайната, шанса той да я разбере, значително се увеличава. И тук се случва големият парадокс, на съзнателно ниво той/тя си мисли, че четивото е смешна и забавна простотия. Купува си книгата и максимално се кефи, даже я препоръчва на приятели, които също се разкъртват от забава. Само че на подсъзнателно ниво, без да искат и без да разбират, те овладяват неподозирани качества и познания. Не се учудвайте, ако случайно минете през Каспичан и видите автомонтьор, облегнал се на прогнил калник, да чете „Държавата“ на Платон. Да знаете със сигурност, че преди това обезателно е чел „Срала и Заспала“.
„Ню Йорк Таймс”: Г-н Браун, Вие съвсем ме обърквате. Имам чувството, че ми промивате мозъка, докато говорим…нека да се върнем към нещо по-прос-
то… от кухнята, например? Нещо, което Вашите читатели не знаят за „Срала и Заспала“?
Шити Браун: Съществува един интересен факт. Много от хората, които са чели книгата, продължават да не знаят нищо за нея. Така че какво и да кажа, ще бъде ново за тях. (смее се) Ами, какво мога да споделя…Преди около 10-12 години, започнах да си правя кефа, като превръщам истории от моя живот в разкази. Така се роди и „Срала и Заспала“. Истински случки, с известна и необходима доза художествена украса. Никога не съм смятал да я издавам и продавам. Ей така си седеше и преминаваше от компютър на компютър, даже един път за малко не я изтрих. Беше предназначена за домашна употреба. Когато се черпехме с приятели, организирахме литературно четене и се спуквахме от ташак. От време на време ми забръмчаваше мухата в главата да я пусна на пазара, но все не намирах време и настроение. И така, докато стигнем до есента на 2015 година, когато една сутрин се събудих със симпатичното усещане, че времето е дошло. Реших да отпечатам 100 бройки и да ги раздавам на приятели, като коледни подаръци. За майтап пуснах в пространството, че „Срала и Заспала“ е излязла
в ограничен тираж и поръчките заваляха. От тогава до сега хората се скъсват да я поръчват и купуват – много я харесват. Снимат се с нея на море, планина и дори когато серат. После ми изпращат снимките. Последно един фен ми прати как се е снимал с книгата, седнал на покрива на жилищен блок. Заплашваше ме, че ще скочи ‘щото му била къса и искал втори том. И аз какво да правя, почнах да пиша…(смее се)
„Ню Йорк Таймс”: Много интересно…за втория том ще поговорим малко по-късно, но кажете ми колко бройки от книгата си успяхте да продадете до този момент?
Шити Браун: Е, сега, Вие още малко ще ме попитате и кой номер гащи нося… между другото бих Ви казал, но незнам (става въпрос за номера на гащите). Ето нещо наистина много интересно. В момента строя къща. Когато започнаха да идват парите от продажбите на книгата, реших да направя фонд „Кенеф“ и да ги внасям в отделна сметка. Идеята е този „храм“ на облекчението да бъде построен от парите спечелени от „Срала и Заспала“. Плочките ще бъдат като корицата на книгата, а на вратата ще има грамадна златна табела: „Този проект бе финансиран по програмата …”Срала и Заспала“. След време фенове на книгата ще имат възможност да посещават къщата
като туристическа дестинация и да пускат по едно лайно в този артистичен нужник. Естествено, първоначално всичко беше в кръга на шегата, но сега, като погледна са се събрали пари за 20 кенефа. (смее се)
„Ню Йорк Таймс”: Но къде живеете, г-н Браун? Носят се слухове, че сте напуснали Америка и сте се преместили в някаква малка държава в Източна Европа. Бихте ли обяснили защо?
„Шити Браун”: Да, от няколко години вече живея в България. Какво да Ви кажа, как да не съм тук като бизнеса ми с лайната цъфти с пълни сили. Не само, че получавам огромно вдъхновение, но и хората са много положително настроени към всякакви простотии. Купуват ги все едно пазаруват за Коледа. В страна, в която всичко е в лайна, този вид продукт се лансира много лесно. Пишеш, продаваш и строиш къщи. Както е тръгнало, след някоя друга година мисля да направя жилищен комплекс за фенове.
„Ню Йорк Таймс”: Говорите непрекъснато за феновете си, но не можете да отречете, че срещнахте голямо негодувание от значителна част от жените.
Шити Браун: Да, това е напълно вярно и сега използвам момента да се извиня на всички дами, които са се засегнали по някакъв начин. Знам, че името „Срала и Заспала“ звучи много просташко и някак си расистко по отношение на жените. Държа, обаче да обясня, че не съм имал никакво намерение да обиждам когото и да било. Също така и не притежавам познатото балканско качество да подценявам жените и да
смятам, че единственото място достойно за тяхното присъствие е кухнята. Не седя по анцуг със смрадливите си чорапи вечер пред телевизора, в очакване жена ми да ми донесе ракийката със салатката. Много мислих дали да използвам това заглавие или „Шоколадови сюрпризи“, например. Но тогава, кой щеше да се позаинтересува от книгата, а? „Срала и Заспала“ е едноименен разказ от книгата и заглавието служи
като една гигантска метафора. Главната героиня от този разказ се казва Българена…,сещате ли се за какво става въпрос?
„Ню Йорк Таймс”: Не, не се сещам!
Шити Браун: Съжалявам, обаче Вие искате да сдъвча всичко и да Ви го дам готово за храносмилане. Още малко, ще поискате да се изсера вместо Вас!
„Ню Йорк Таймс”: Г-н Браун, ако обичате, моля да бъдете по-толерантен и да се държите по-културно.
Шити Браун: Аз пък Ви приканвам да бъдете по-далновиден като журналист, защото имам чувството, че си говоря на уя! А, апропо, той за разлика от Вас, щеше положително да ме разбере!
„Ню Йорк Таймс”: Ама, какво си позволявате Вие?!? За кого ме взимате? Да не мислите, че аз съм като Вашите читатели?
Шити Браун: Драги, моля Ви, не се сравнявайте с моите читатели, щото сте много далеч от тях и бая има да наваксвате.
„Ню Йорк Таймс”: Само и само, за да продължи интервюто, ще се направя, че не съм Ви чул.
Шити Браун: Айде, давайте, че почна да ми писва. Големи чешити се извъдихте в тоя Ню Йорк Таймс.
„Ню Йорк Таймс”: Ама, пак ли почвате?
Шити Браун: Давай, давай, не ми се отваряй!
„Ню Йорк Таймс”: Добре…да продължим нататък. Бихте ли ни казали за кои хора са предназначени Вашите произведения?
Шити Браун: Предназначени са за всички млади хора, не само физически млади, но и всички тези, които в душата и сърцето си се чувстват млади. Хора, които са отворени, искат да се забавляват и имат тънко чувство за хумор. Май ще бъде интересно да
кажа за кого не са предназначени книгите ми. Ако сте вегетарианец, непушач, трезвeник и човек, който взема света и себе си много на сериозно… по-добре четете вестници. (смее се) Моят екип направи един интересен анализ, който е базиран на информацията от формулярите за поръчка, Фейсбук профилите и обратните връзки. Установи се, че 95% от клиентите са изключително доволни, а само 5% са разочаро-
вани. При тези 5% се забелязва очевадна тенденция. Оказа се, че тия, които не се кефят на книгата са жени в третата възраст (над 55/60 години), грозни, от провинцията и разведени. Основният мотив за нехаресването, който споделят е, че очаквали пове-
че от четивото. Сега, аз не мога да си обясня нещо. Първо, как една жена на такава възраст може да бъде привлечена от книга с такова заглавие и второ, какво
можеш да очакваш от книга, наименувана „Срала и Заспала“ ??? Очевидно, че тук не става въпрос за някакво безсмъртно класическо литературно произведение или претендент за наградата „Пулицър“ (макар че никой не знае). Елементарната логика ни води до извода, че тези кандидат-баби са разочаровани, поради причината, че съдържанието не е по-хард. Очаквали са повече садо-мазо елементи, извращения и копрофагски забежки. Това наистина почва да ме плаши!
„Ню Йорк Таймс”: Но това е отвратително,… направо ме втриса!
Шити Браун: Е, може и да Ви втриса, но това си е суровата истина. К‘во се правите на ощипана невеста… и в крайна сметка не ми изразявайте емоции, а просто си задавайте въпросите, че почнах да се нервя. (нерви се)
„Ню Йорк Таймс”: Нека да разсеем малко създаденото напрежение и да сменим темата с един по-забавен въпрос. Например, каква кухня предпочитате, г-н Браун?
Шити Браун: Падам си по простите, месни блюда в големи количества. Пристрастен съм към силно лютото, чесъна и черния пипер. Всички други подправки и зеленяши са за боклука. Не понасям фюжън кухнята и последните тенденции в кулинарията, порцията да е микроскопична и украсена, все едно ще ходи на изложба в Третяковската галерия. Оня ден се преебах жестоко, но след това си го върнах, де. Бях поканен на среща в един турбо снобски ресторант. Отидох по-рано и седнах да изчакам човека, но той закъсняваше. Нямах намерение да ям, но като няма какво да правя си
поръчах нещо, което се казваше „Телешки стек в небесен сос“. Всъщност, това беше най-разбираемото ястие в менюто и звучеше най-просто. Донесоха ми нещо, което приличаше на дамска капа. Много украса по периферията, но по същество…нищо. Това, което трябваше да бъде стек, беше с големината на пишката на синигер. Много малко, но за сметка на това много скъпо! Изядох го с едно бодване и почнах да чакам.
Обади ми се инициаторът на срещата и се оказа, че катастрофирал. Ами, сега? Аз поръчах онази хуйовина, като си мислех, че ще ме черпят. Подивях от яд и ярост. Грабнах чинията и един нож и избягах в тоалетната. С кеф изсрах едно лайно, което майсторски оформих с ножа. Украсих блюдото със зеленчуците и украсата, която не бях пипнал. Получи се перфектно. Захвърлих ножа в тоалетната чиния и се насочих към масата си. По пътя ме засече сервитьора и видимо притеснен ме попита дали всичко е наред с яденето. Казах му, че ще отскоча да си купя вестник и го помолих да го загреят на 180 градуса за 10 минути. Излязох през вратата и бях на седмото небе!
„Ню Йорк Таймс”: (репортерът преглъща усилено и има позиви за повръщане)
Шити Браун: Какво Ви е, драги, нещо да не Ви прилоша?
„Ню Йорк Таймс”: Това е…просто нечувано…това е нелепо!(вади носна кърпичка от джоба и в нея отделя стомашни сокове, след което сгъва прилежно кърпичката и я прибира обратно в джоба си) Г-н Браун, не Ви ли е срам?!? А, къде отиде голямото изкуство?

Шити Браун: Смятам, че голямото изкуство току – що отиде в джоба Ви, драги! (залива се от смях) А и незнам защо непрекъснато свързвате моя личен живот с „голямото изкуство“, както се изразихте смешно.
„Ню Йорк Таймс”: Добре, нека да Ви задам един
директен въпрос.
Шити Браун: Стреляй!!!
„Ню Йорк Таймс”: Вие смятате ли се за истински писател?
Шити Браун: Никога не се съм претендирал, че съм писател…даже обратното – не искам да бъда „истински писател“. Тази книга, ако не сте разбрали, е една сатира на суетата във всичките й възможни форми. Както сега на Вас Ви се драйфа, така на мен
перманентно ми се повръща от префърцунените муцуни, говорещи ми за академизъм, изкуство, деликатно вдъхновение и какви ли още не путки майни. Да не говорим, че сме заобиколени от хора, които се „възмущават“ от идеята, че някой лекичко е пръцнал, а в същото време грабят, убиват и извършват духовен и морален геноцид спрямо човечеството.
„Ню Йорк Таймс”: Защо се самопровъзгласихте за „краля на лайняния трилър? (репортерът започва да се държи нервно и заядливо) Не е ли малко нагло от Ваша страна?
Шити Браун: Покажете ми друг творец, който работи в същия жанр и съм готов да му предостъпя короната на секундата!
„Ню Йорк Таймс”: Ама, Вие за творец ли се смятате? (от устата на журналиста летят пръски слюнки).

Шити Браун: Преди малко Ви казах, че нямам претенциите, че съм писател, но определено твърдя, че съм творец, който създава интересно и забавно
творчество. (става сериозен)
„Ню Йорк Таймс”: Абе, да Ви пикая на творчеството!!! (не издържа репортерът)
Шити Браун: (творецът става бавно, хваща здраво журналиста за реверите, изправя го и го гледа страшно в очите)
„Ню Йорк Таймс”: Г-н Браун….г-н Браун…(изплашен и треперещ), моля Ви кажете нещо последно! Извинявам се, изпуснах се….нещо последно за нашите читатели! В навечерието сме на премиерата на новата Ви книга „Срал и Заспал“. За какво се разправя?
Шити Браун: (авторът на „Срал и Заспал“ го хваща още по-здраво, повдига го и му бие една главичка)
„Ню Йорк Таймс”: (репортерът на „Ню Йорк Таймс” се строполява, свинктерът му се отпуска от стреса и безпомощно се насира. В стаята се разнася безумна смръдня)
Шити Браун: Е, сега вече можем да кажем, че се изпусна. Ха-ха-ха! Абе, с какво ви хранят в тоя „Ню Йорк Таймс”, бе? Сигурно с голямо изкуство, а? Ха-ха-ха! Ся и като заспиш, ще разбереш за какво се разправя „Срал и Заспал“! Ха-ха-ха!!! (Шити Браун, Дж. напуска стаята и не може да спре да се смее)